Уилям Шекспир е поет с исторически принос към световната литература. Той е толкова често цитиран и разглеждан, а неговото творчество просто не се нуждае от коментар. Съвсем нормално обаче колкото повече време минава, толкова по-голяма пропастта между съвременните хора и тези от времето на Шекспир. В ерата на образа възприемането на пиесите на английския драматург става значително по-трудно за хората, на които съзнателният им живот е минал в този период от време. Целта на филма „Ромео и Жулиета” от 1996 г. се изразява това -тази пропаст между поколенията да бъде намалена.
Днешната младеж е израснала във време, в което образът от екрана е основополагащ. Това носи както плюсове, така и минуси. Хубавото е, че чрез изображението човек може да получи информация за изключително кратък период. Недостатъкът е споменат от Нийл Постман в есето си „Ще се забавляваме до смърт”. В твърде крехка възраст децата, чрез телевизията и интернет, се сблъскват с неща от живота, които не бива да имат досег до подрастващото съзнание и по този начин те се лишават от детство. В този ред на мисли филмът „Ромео и Жулиета” се опитва да съчетае модерните технологии в ерата на образа с гениалния текст от Гутемберговата епоха.
Режисьорът на холивудската продукция търси именно младежката публика и за това чисто визуално филмът е построен по класически модел за блокбъстър. Модернистичният образ на филма показва, че темата за любовта може и да бъде актуална и сред хора, които са заобиколени от динамиката и първичността на ежедневието. Младата публика имат нужда от този филм, за да осъзнаят, че има непреходни неща, неща, които не зависят от глобалното развитие на човечеството и от материалните блага.
Филмът „Ромео и Жулиета” е творчество, което е дискусионно, защото има критици, които смятат, че пиеса на Шекспир не може да се гледа по пижама в леглото, но именно в дебата се ражда и отговорът.
петък, 13 март 2009 г.
Предайте вашето впечатление от видеоарт филма „Оркестърът”
Трудно може да се опише с една дума впечатлението, което филмът „Оркестърът” остави у мен. В различните етапи от произведението чувствата, които провокираше бяха различни. В начало бях доста объркан, защото досега не съм срещал с подобен вид изкуство. Струваше ми се някак отдалечен и труден за възприемане. Реших да последвам съвета и да не пиша веднага за това видео с идеята, че когато мине наново през съзнанието ми ще имам по-пълна представа за впечатлението си.
Прочетох, че видеоклипната стилистика е свързана с постмодернизма, а за отправна точка към разбирането на филма за думите на Жан-Франсоа Лиотар: „Крайно време е да се изясни, че не става дума за представяне на действителност, а да се изнамерят имитации на въображаемото, което не може да се изобрази.”. В тези думи се крие и моето впечатление за филма. Това видео има за цел да провокира въображението на всеки, а в моето въображение изглежда като приказка за живота, която обаче не ни разказва само за хубавите неща, а краят не е от най-щастливите.
Ако трябва с „две думи” да опиша „Оркестърът” , то той може да се определи като приказка за възрастни. Има разказвателен характер, защото ни представя човешкия живот, разказва ни за него. Най-важните чувства, които изпитваме докато сме живи са вплетени във видеоарта. Именно за това е и за възрастни, защото темите за греха и смъртта не са спестени.
В последната шеста част от филма авторът се съсредоточава върху точно определени човешки съдби. Докато в останалите всички акценти са общочовешки, в „Болеро” се разглежда живота на точно определена група от хора. Тази част ми изглежда и като цяло доста по-различна от останалите и според мен е включена в края като контрапункт на нормалния живот. Там трудно може да се предизвика въображението на зрителя, защото всичко е показано доста директно и не може да бъде интерпретирано по много различни начини. Изкачването по стълбата те задължава да „подлееш вода” на няколко човека, да си затвориш очите за несправедливостите, които си видял и не на последно място бодро и с ентусиазъм да носиш нагоре, ако не бюстовете, то поне идеите на трите най-видни личности за всеки комунистически режим. На мен лично ми хареса метафората на това, как с вървенето си нагоре хората бавно и методично развенчават целия строй.
В заключение бих казал, че този видеоарт е предназначен наистина за хора, които не трябва да открояват със свръх развит интелект. Това непопулярно изкуство и трудно смилаемо е представено по достъпен начин, защото режисьорът Збигнев Рибшчински е успял да прозре, че няма по-подходящи теми, от тези свързани с библейска простота, защото тяхната близост до хората е вродена.
Прочетох, че видеоклипната стилистика е свързана с постмодернизма, а за отправна точка към разбирането на филма за думите на Жан-Франсоа Лиотар: „Крайно време е да се изясни, че не става дума за представяне на действителност, а да се изнамерят имитации на въображаемото, което не може да се изобрази.”. В тези думи се крие и моето впечатление за филма. Това видео има за цел да провокира въображението на всеки, а в моето въображение изглежда като приказка за живота, която обаче не ни разказва само за хубавите неща, а краят не е от най-щастливите.
Ако трябва с „две думи” да опиша „Оркестърът” , то той може да се определи като приказка за възрастни. Има разказвателен характер, защото ни представя човешкия живот, разказва ни за него. Най-важните чувства, които изпитваме докато сме живи са вплетени във видеоарта. Именно за това е и за възрастни, защото темите за греха и смъртта не са спестени.
В последната шеста част от филма авторът се съсредоточава върху точно определени човешки съдби. Докато в останалите всички акценти са общочовешки, в „Болеро” се разглежда живота на точно определена група от хора. Тази част ми изглежда и като цяло доста по-различна от останалите и според мен е включена в края като контрапункт на нормалния живот. Там трудно може да се предизвика въображението на зрителя, защото всичко е показано доста директно и не може да бъде интерпретирано по много различни начини. Изкачването по стълбата те задължава да „подлееш вода” на няколко човека, да си затвориш очите за несправедливостите, които си видял и не на последно място бодро и с ентусиазъм да носиш нагоре, ако не бюстовете, то поне идеите на трите най-видни личности за всеки комунистически режим. На мен лично ми хареса метафората на това, как с вървенето си нагоре хората бавно и методично развенчават целия строй.
В заключение бих казал, че този видеоарт е предназначен наистина за хора, които не трябва да открояват със свръх развит интелект. Това непопулярно изкуство и трудно смилаемо е представено по достъпен начин, защото режисьорът Збигнев Рибшчински е успял да прозре, че няма по-подходящи теми, от тези свързани с библейска простота, защото тяхната близост до хората е вродена.
Защо интервюто са нарича „Майкъл Джексън разговаря с Опра Уинфри, а не „Опра Уинфри разговаря с Майкъл Джексън”?
Интервюто, което Опра Уинфри прави с Майкъл Джексън, има различни цели погледнато от ъгъла на водещата, на изпълнителя и на публиката.
За Майкъл Джексън, който от 14 години не е говорил с медиите, този разговор е начинът да реагира на всичките истории около живота му, които се публикуват в „жълтите” вестници и списания. Неговата надежда е, че след като излезе пред камерите и каже истините за живота си ще даде достатъчно материал за медиите и същевременно ще напомни на почитателите си, че той не се е променил и е запазил всичките качества, които са го превърнали в идол на цяло едно поколение.
Целта, с която публиката гледа това интервю е ясна – хората искат да научат колкото се може повече „пикантни” подробности за живота на Джексън.
Най-интересна и сложна за постигане е целта на Опра Уинфри. Всъщност нейните цели са две. Първата, разбира се, е да задоволи любопитството на зрителите. Втората задача пред Уинфри е тясно свързана с нейния имидж и именно в тази задача се крие и отговорът, защо в представянето на интервюто на първо място е анонсиран Майкъл Джексън. През 1993 г. телевизионната водеща е вече изключително популярна, но сред американските зрители. За жена, която днес с името си продава храни, козметика, дрехи и списание, интервюто с емблематична в световен аспект личност като Майкъл Джексън е идеалната възможност нейната популярност да придобие световен мащаб. Въпреки огромното си Его, което е резултат на стълбите, които е изкачила от бедна афроамериканка до най-популярната жена в САЩ, тя прави компромиса да бъде на второ място, но с цената, че това второ място в един разговор може да бъде огромен трамплин към кариерата и в световен план. Цялото държание на Опра в интервюто ме навежда на мисълта, че то не е предназначено само за американския пазар, а и за зрителите от другите континенти. Неслучайно и в цялото интервю думата „world”( в превод означава свят и световен) се използва от Уинфри точно 38 пъти. Днес списанието, което тя прави се разпространява както в Европа, така и в Азия, а в Америка отдавна е водещо в категорията „life style”. Едва ли интервюто с Майкъл Джексън е в основата на тиражите из големите континенти, но със сигурност то е било едно страхотно начало за нейната кариера, в световен мащаб.
Бих желал да се спра и върху постигането на първата й цел, а именно предоставянето на вниманието на зрителите колкото се може повече като количество и колкото е възможно по-лична информация от живота на Джексън. Опра със сигурност има таланта да води диалог, но за силния резултат на интервюто огромна роля имат и психолозите в екипа й. Нейните съветници са наясно, че Джексън не е говорил с медиите 14 години и след толкова време няма начин да не бъде дистанциран. Именно за това и в началото преди да го представи пускат кадри на певеца от детските му години, с който материал те целят да усилят чувствата у него и по този начин да “съборят” стената, която е изградена от разума му. Всъщност цялото интервю се гради върху това да атакуват психиката на Джексън със спомени и в момента, когато е най-подвластен на чувства да бъде питан за въпрос, който е с голяма важност за зрителя. В началото съвсем умишлено се пускат кадри от улицата на звукозаписното студио, в което е записвал като малък, гледка, която той е виждал във всеки изпълнен с труд и лишения ден. В момента, когато той потъва в спомени, Опра изстрелва въпроса дали братята му завиждат на кариерата му и отговорът на Джексън, който е смутен от въпроса, не прозвучава много сигурно. Същите действия се прилагат и преди въпросите за баща му, като в резултат на отличния подход Джексън признава, че дори е бил бит от настойника си.
Интервюто на Опра Уинфри може да бъде окачествено като историческо, защото представя в невиждана досега страна човек, който със сигурност ще остане в историята, а от друга страна то остава пример за телевизионно интервю и за бъдещите журналисти.
За Майкъл Джексън, който от 14 години не е говорил с медиите, този разговор е начинът да реагира на всичките истории около живота му, които се публикуват в „жълтите” вестници и списания. Неговата надежда е, че след като излезе пред камерите и каже истините за живота си ще даде достатъчно материал за медиите и същевременно ще напомни на почитателите си, че той не се е променил и е запазил всичките качества, които са го превърнали в идол на цяло едно поколение.
Целта, с която публиката гледа това интервю е ясна – хората искат да научат колкото се може повече „пикантни” подробности за живота на Джексън.
Най-интересна и сложна за постигане е целта на Опра Уинфри. Всъщност нейните цели са две. Първата, разбира се, е да задоволи любопитството на зрителите. Втората задача пред Уинфри е тясно свързана с нейния имидж и именно в тази задача се крие и отговорът, защо в представянето на интервюто на първо място е анонсиран Майкъл Джексън. През 1993 г. телевизионната водеща е вече изключително популярна, но сред американските зрители. За жена, която днес с името си продава храни, козметика, дрехи и списание, интервюто с емблематична в световен аспект личност като Майкъл Джексън е идеалната възможност нейната популярност да придобие световен мащаб. Въпреки огромното си Его, което е резултат на стълбите, които е изкачила от бедна афроамериканка до най-популярната жена в САЩ, тя прави компромиса да бъде на второ място, но с цената, че това второ място в един разговор може да бъде огромен трамплин към кариерата и в световен план. Цялото държание на Опра в интервюто ме навежда на мисълта, че то не е предназначено само за американския пазар, а и за зрителите от другите континенти. Неслучайно и в цялото интервю думата „world”( в превод означава свят и световен) се използва от Уинфри точно 38 пъти. Днес списанието, което тя прави се разпространява както в Европа, така и в Азия, а в Америка отдавна е водещо в категорията „life style”. Едва ли интервюто с Майкъл Джексън е в основата на тиражите из големите континенти, но със сигурност то е било едно страхотно начало за нейната кариера, в световен мащаб.
Бих желал да се спра и върху постигането на първата й цел, а именно предоставянето на вниманието на зрителите колкото се може повече като количество и колкото е възможно по-лична информация от живота на Джексън. Опра със сигурност има таланта да води диалог, но за силния резултат на интервюто огромна роля имат и психолозите в екипа й. Нейните съветници са наясно, че Джексън не е говорил с медиите 14 години и след толкова време няма начин да не бъде дистанциран. Именно за това и в началото преди да го представи пускат кадри на певеца от детските му години, с който материал те целят да усилят чувствата у него и по този начин да “съборят” стената, която е изградена от разума му. Всъщност цялото интервю се гради върху това да атакуват психиката на Джексън със спомени и в момента, когато е най-подвластен на чувства да бъде питан за въпрос, който е с голяма важност за зрителя. В началото съвсем умишлено се пускат кадри от улицата на звукозаписното студио, в което е записвал като малък, гледка, която той е виждал във всеки изпълнен с труд и лишения ден. В момента, когато той потъва в спомени, Опра изстрелва въпроса дали братята му завиждат на кариерата му и отговорът на Джексън, който е смутен от въпроса, не прозвучава много сигурно. Същите действия се прилагат и преди въпросите за баща му, като в резултат на отличния подход Джексън признава, че дори е бил бит от настойника си.
Интервюто на Опра Уинфри може да бъде окачествено като историческо, защото представя в невиждана досега страна човек, който със сигурност ще остане в историята, а от друга страна то остава пример за телевизионно интервю и за бъдещите журналисти.
С какво „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” въздейства?
Документалният филм на Иван Гарелов „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” се превръща в образец за правене на такъв тип творчество, защото е съчетание от драматургично и журналистическо майсторство, съчетани с исторически предпоставки.
Ще започна отзад напред и първо ще акцентирам върху уникалните исторически обстоятелства, които допринасят за силата на този филм. Иван Гарелов е първият журналист в света, който влиза в Камбоджа след режима на Пол Пот. Положението в страната е, като че ли първо са се изсипали тонове бомби, а след това са навлезли най-елитните отряди за унищожение на фашистка Германия. Всички хора са изселени от градовете в джунглата, а всичката интелигенция е била избита. Ежедневието на оцелелите минава в денонощна работа под дулата на войници, който е физически слаб е бил ликвидиран, музиката е била забранена, нямало е парична система, дори любовта е била „западна зараза” и хората са се женили по заповед. В това място, което е било истински земен ад, Иван Гарелов стъпва пръв и досега, с още незасъхналата кръв по стените на камбоджанското училище и всичко онова, което свидетелства за животински строй, е бил неподправен и в пълната си сила. Журналистическото и драматургичното майсторство дават целия образ на документалния филм, но когато средата на заснемане е уникална, нещо, което никога досега не се е виждало, то това творчество не е просто добро, а придобива историческо значение. Трябва да се отбележи, че въпреки средата, която предпоставя за силно драматичен документален филм, работата при обстоятелства, които не са срещани досега не е за всеки журналист. Нужна е изключително силна психика, за да не се загуби самообладание и да загубиш целта, която искаш да постигнеш.
Във филма на Иван Гарелов основното около, което се върти сюжета е човешката история. Проследяването на живота на конкретен човек е често предпочитан начин за правене на репортажи, защото чрез него се засилва драматизмът. За четири години по време на режима на Пол Пот са избити 1.4 млн. души и погледнато чисто информативно това е просто статистика в очите на зрителя, защото не са много хората, които могат да си представят толкова много жертви. Истинския облик този кошмар се открива пред публиката, когато се съсредоточиш върху конкретен живот и как той е бил повлиян от събитията. В нашия случай Иван Гарелов се опитва да намери изчезналия лекар, съпруг на българка, д-р Терпи. В намирането на следи на доктора се срещаме и с още индивидуалности, които до доразвият образа на ужаса, които са преживели жителите на Камбоджа.
Силата на документалния филм на г-н Гарелов е и в това, че директно ни сблъсква с действителността и недвусмислено показа, какво се случва, когато хората следват грешни идеи и принципи.
Ще започна отзад напред и първо ще акцентирам върху уникалните исторически обстоятелства, които допринасят за силата на този филм. Иван Гарелов е първият журналист в света, който влиза в Камбоджа след режима на Пол Пот. Положението в страната е, като че ли първо са се изсипали тонове бомби, а след това са навлезли най-елитните отряди за унищожение на фашистка Германия. Всички хора са изселени от градовете в джунглата, а всичката интелигенция е била избита. Ежедневието на оцелелите минава в денонощна работа под дулата на войници, който е физически слаб е бил ликвидиран, музиката е била забранена, нямало е парична система, дори любовта е била „западна зараза” и хората са се женили по заповед. В това място, което е било истински земен ад, Иван Гарелов стъпва пръв и досега, с още незасъхналата кръв по стените на камбоджанското училище и всичко онова, което свидетелства за животински строй, е бил неподправен и в пълната си сила. Журналистическото и драматургичното майсторство дават целия образ на документалния филм, но когато средата на заснемане е уникална, нещо, което никога досега не се е виждало, то това творчество не е просто добро, а придобива историческо значение. Трябва да се отбележи, че въпреки средата, която предпоставя за силно драматичен документален филм, работата при обстоятелства, които не са срещани досега не е за всеки журналист. Нужна е изключително силна психика, за да не се загуби самообладание и да загубиш целта, която искаш да постигнеш.
Във филма на Иван Гарелов основното около, което се върти сюжета е човешката история. Проследяването на живота на конкретен човек е често предпочитан начин за правене на репортажи, защото чрез него се засилва драматизмът. За четири години по време на режима на Пол Пот са избити 1.4 млн. души и погледнато чисто информативно това е просто статистика в очите на зрителя, защото не са много хората, които могат да си представят толкова много жертви. Истинския облик този кошмар се открива пред публиката, когато се съсредоточиш върху конкретен живот и как той е бил повлиян от събитията. В нашия случай Иван Гарелов се опитва да намери изчезналия лекар, съпруг на българка, д-р Терпи. В намирането на следи на доктора се срещаме и с още индивидуалности, които до доразвият образа на ужаса, които са преживели жителите на Камбоджа.
Силата на документалния филм на г-н Гарелов е и в това, че директно ни сблъсква с действителността и недвусмислено показа, какво се случва, когато хората следват грешни идеи и принципи.
Пропагандното майсторство в „Битката за Англия”, разгледано в съответствие с убеждаващото въздействие на документалното кино
Документалният филм на Дискавъри „Битката за Англия” е посветен на войната по въздух между Англия и Германия, като се разглеждат военните тактики на двете държави при воденето на битката.
Документалното кино би трябвало да бъде лишено от пропаганда и да се придържа към фактите, но се намират и дребни детайли, които „водят” мислите на зрителя в точно определена посока. Филмът, който изгледах започна с въвеждане колко знакова в исторически план е била „битката за Англия”. Гласът на разказвача е мъжки, плътен глас, който всява доверие. Този глас с един и същи тон може да каже както истина, така и лъжа и обикновената публика трудно ще направи разликата между вярното и невярното.
Докато представят английската армия на фона на кадрите тече мелодия, която засилва ефекта за това колко героична е била английската армия. Немската войска в началото е представена без мелодия, а в края на запознаването с нея се пуска за малко музика, която създава чувство за опасност, враждебност и несигурност.
Друг момент, който значително се различава при англичаните и немците е мястото за мислене на стратегиите и хората, които се занимават с това. В Лондон то е просторно, осветено и около голямата маса са се събрали много военни, заедно с Чърчил, като трескаво обмислят бъдещите действия. Картината дава чувство за откритост и компетентност. На противоположната страна са немците, като военната тактика се „бистри” в тъмно помещение, което прилича на мазе, а около Хитлер има двама военни, които обаче са пасивни и по-скоро изглеждат като хора, които не обмислят стратегията, а са там, за да бъдат запознати с нея. Човек си създава впечатлението, че има нещо нередно, че на това тъмно място се обмисля нещо, което е тайно и лошо.
Представянето на водачите на двете велики сили също е различно. Хитлер е представен с кадри, в които обикаля нервно сам в малки и затворени помещения. При визитката на Чърчил се използват кадри на министъра, когато е сред народа си и как е уважаван от хората, които се бутат взаимно, за да могат да се здрависат с техния лидер. В тази част от филма Чърчил създава впечатлението, че е част от народа си, докато Хитлер, че е отделен от обикновените граждани. В този момент пропагандното майсторство се усеща лесно, защото всеки човек, който се интересува от такъв вид филми е гледал видео от екзалтирани германци по време на хитлеровите речи, кадри, които тук умишлено са пропуснати.
По време на документалното произведение се отделя немалко внимание и на доброволците, които са участвали в английската войска. Режисьорът е решил да предаде визуално тези хора, който са били различни по възраст и цвят на кожата, като бели, снажни момчета с изрядни униформи.
Документалното кино би трябвало да бъде лишено от пропаганда и да се придържа към фактите, но се намират и дребни детайли, които „водят” мислите на зрителя в точно определена посока. Филмът, който изгледах започна с въвеждане колко знакова в исторически план е била „битката за Англия”. Гласът на разказвача е мъжки, плътен глас, който всява доверие. Този глас с един и същи тон може да каже както истина, така и лъжа и обикновената публика трудно ще направи разликата между вярното и невярното.
Докато представят английската армия на фона на кадрите тече мелодия, която засилва ефекта за това колко героична е била английската армия. Немската войска в началото е представена без мелодия, а в края на запознаването с нея се пуска за малко музика, която създава чувство за опасност, враждебност и несигурност.
Друг момент, който значително се различава при англичаните и немците е мястото за мислене на стратегиите и хората, които се занимават с това. В Лондон то е просторно, осветено и около голямата маса са се събрали много военни, заедно с Чърчил, като трескаво обмислят бъдещите действия. Картината дава чувство за откритост и компетентност. На противоположната страна са немците, като военната тактика се „бистри” в тъмно помещение, което прилича на мазе, а около Хитлер има двама военни, които обаче са пасивни и по-скоро изглеждат като хора, които не обмислят стратегията, а са там, за да бъдат запознати с нея. Човек си създава впечатлението, че има нещо нередно, че на това тъмно място се обмисля нещо, което е тайно и лошо.
Представянето на водачите на двете велики сили също е различно. Хитлер е представен с кадри, в които обикаля нервно сам в малки и затворени помещения. При визитката на Чърчил се използват кадри на министъра, когато е сред народа си и как е уважаван от хората, които се бутат взаимно, за да могат да се здрависат с техния лидер. В тази част от филма Чърчил създава впечатлението, че е част от народа си, докато Хитлер, че е отделен от обикновените граждани. В този момент пропагандното майсторство се усеща лесно, защото всеки човек, който се интересува от такъв вид филми е гледал видео от екзалтирани германци по време на хитлеровите речи, кадри, които тук умишлено са пропуснати.
По време на документалното произведение се отделя немалко внимание и на доброволците, които са участвали в английската войска. Режисьорът е решил да предаде визуално тези хора, който са били различни по възраст и цвят на кожата, като бели, снажни момчета с изрядни униформи.
Слаб или силен е образът на Уинстън в изпълнението на актьора Джон Хърт?
Филмът „1948” успява да пресъздаде една отминала епоха толкова детайлно и психологически въздействащо, като оставя усещане в зрителя за несигурност и параноя. Основната мисия на режисьора Майкъл Радфорд е да успее да достигне до най-дълбоките места в човешкото съзнание и да разкрие до каква степен то може да бъде манипулирано. Актьорът Джон Хърт, който играе главната роля, допринася изключително много за силния ефект на филма. Лицето му, което е грубо, подпухнало и с много дълбоки бръчки, представя образа на физически смазан човек. Мястото, в което живее създава чувството за несигурност, заплаха и покорство. Конфликтът настъпва, когато привидно смачканият работник започва да се опитва да мисли самостоятелно. Тогава въпреки атмосферата, която го заобикаля, въпреки непрестанният контрол, човешкото в него успява да си пробие път и да стане по-силно от всичко примитивно и агресивно, с което го сблъсква ежедневието. Най-драматичният момент във филма настъпва, когато главният герой е изправен лице в лице със своя мъчител. Помещението, което служи за пречупване на човешкия дух е оградено с решетки, но въпреки изтезанията мислите на Уинстън го водят към красивото – природата, чийто досег с нея за секунди, му разкрива и другия свят, там където няма граници, няма решетки, а има светлина, зеленина и спокойствие. На това място всичко е хубаво от само себе си , там няма човешки правила и намеси. Изключително силна е сцената, която показва обезобразеният външно човек, което контрастира с вътрешното му състояние. Кулминацията във филма идва в самия край, когато под въздействието на най-силния инстинкт у човека, този за самосъхранението, Уинстън изговаря лъжа, която обаче не е в състояние да попречи на главния герой да покаже най-важната разлика между хората и стадото животни – самостоятелното мислене.
Филмът „1948” е не само произведение, което се занимава с миналото, неговото послание е насочено в бъдещето. Бъдещето, в което не трябва да се допускат стари грешки. Основната силата, чрез която да убедиш хората в правотата на мисленето ти да не бъде да причиняваш болка, а силата на ума. „1948” поставя и много актуални въпроси днес в България с мисълта, че „който владее миналото, той владее и бъдещето”.
Филмът „1948” е не само произведение, което се занимава с миналото, неговото послание е насочено в бъдещето. Бъдещето, в което не трябва да се допускат стари грешки. Основната силата, чрез която да убедиш хората в правотата на мисленето ти да не бъде да причиняваш болка, а силата на ума. „1948” поставя и много актуални въпроси днес в България с мисълта, че „който владее миналото, той владее и бъдещето”.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
